Когато неволно нараним……

Това, че не сме искали да обидим, не значи, че сме застраховани от това да не се случи.

Понякога вярваме, че щом не сме искали да нараним някого, значи… не сме. Но истината е, че намерението не отменя въздействието.

Думите ни, поведението ни или дори мълчанието ни може да въздейства по начин, за който не подозираме — или който сме подценили. Можеш да обичаш някого, да си говорил с “добри чувства” – и въпреки това думите ти да са докоснали стара рана. И когато другият човек реагира с болка, нашата първична реакция често е да се защитим:  „Не съм го казал с лошо!“  „Стига, преувеличаваш.“  „Аз ли пак съм виновен?“

А понякога дори се обиждаме в отговор. Вместо да чуем болката, чуваме упрека. И за да не изглежда, че сме сбъркали, отвръщаме с горчивина:  “Аха, значи аз съм лошият. Браво.”

Но това ни отдалечава. 

Вместо да се сърдим или да се защитаваме, можем да направим нещо по-смело: Да останем. Да чуем. Да не се отдръпнем.

Доверието не се гради чрез съвършенство — не като се правим на безгрешни, а като не се плашим да понесем болката, която неволно сме причинили.

Ако искаме да си припомним как изглежда искрената реакция на човек, който не е искал да нарани — нека се сетим за децата.

Когато малко дете случайно причини болка, то не избухва в оправдания. Замръзва за миг. Гледа сериозно. Очите му търсят знаци – “Шега ли беше? Боли ли го наистина?” Лицето му застива между полуусмивка и притеснение — готово да се усмихне, ако всичко е било недоразумение, но и дълбоко фокусирано върху реакцията на другия.

В този момент детето не се защитава. То се учи. И точно там — в тази тиха, неподправена пауза — се ражда способността ни да поемем отговорност, без да изпадаме във вина или отричане.

Зрелостта личи в това да останем в момента, без да се разсърдим. Да не бягаме в обвинение или обида. Това не значи да приемем, че сме лоши хора. Значи, че сме достатъчно сигурни в себе си, за да понесем чуждата болка — дори ако сме я предизвикали неволно.

Не е нужно да сме безгрешни. Нужно е да сме истински. Нужно е да не се отдръпваме, когато някой покаже, че сме го наранили. Не чрез съвършенство, а чрез смелост да останем присъстващи, дори когато сме били несъвършени.

Да можем да кажем:

„Съжалявам, че те е заболяло. Не съм го предвидил, но съм готов да разбера какво те е докоснало така. Кажи ми.“

Така се учим не да бъдем съвършени, а да бъдем хора.