Моята теория за любовта: отражения, илюзии и маските, които носим

Любовта не е това, което получаваме – тя е това, което даваме. Като чаша, която се пълни капка по капка, любовта расте вътре в нас. И когато прелее, в нас се появява естественото желание да я споделим. Да дадем от себе си. Да излеем онова, което сме натрупали.

Но когато сме изчерпани – тъжни, объркани, наранени или празни – нямаме какво да дадем. И точно тогава любовта може да стане объркваща. Тежка. Дори болезнена.

И тук се появява парадоксът:

Ние не се влюбваме в другия човек.Влюбваме се в отражението на себе си в неговите очи.

В „Алхимикът“ на Паулу Коелю се разказва една различна версия на мита за Нарцис: „Когато Нарцис умрял, горските духове открили, че езерото, в което той се е вглеждал, е станало съд, пълен със сълзи. Попитали го:‘Сигурно плачеш, защото ти липсва красотата на Нарцис?’А езерото отговорило: ‘Не плача заради неговата красота, а защото, когато той се вглеждаше в мен, аз виждах своята красота в отражението си в очите му.’”

В началото на любовта ние виждаме другия човек през призмата на собствените си мечти, нужди и идеали. Не че той е фалшив – но ние проектираме върху него една идеалите си. Влюбваме се не само в него, а и в образа, който сме създали.

С времето тази илюзия започва да се разтваря. Реалността започва да се показва. Започваме да виждаме човека такъв, какъвто е – с всичките му нюанси. И малко по малко идеализацията започва да се разпада.

Казваме си: „Той/тя се промени.“ Но наистина ли? Или просто спираме да го виждаме през ореола, който сами сме му поставили?

А после идва другият слой:

Понякога някой се влюбва не в нас, а в маската, която носим в обществото. В уверения, независим, мистериозен образ. В силния, недостъпен, сдържан Аз.

Но когато започнем да се отваряме – когато любовта ни се превърне в уязвимост – показваме нещо друго. Може би не сме толкова резервирани. Може би вътре сме чувствителни, нуждаещи се, дори зависими. И тогава, човекът, който толкова се е възхищавал на образа ни, внезапно започва да се отдръпва, объркан.

И така, когато любовта започне да избледнява или се променя, може би истинският въпрос не е:

„Той/тя се промени ли?“

А: „В коя версия на мен се влюби този човек?“ И дали някога наистина ме е видял?